Акад. Иван Гранитски
1.
Изминаха няколко години, откакто орфическият дух Любомир Левчев отпътува към страната на вечните сънища. Почти няма ден, в който да не ми се явява на сън или на яве, за да продължим безкрайните си разговори, посветени на досократиците, питагорейците и орфиците. Философията на Питагор, Емпедокъл, Хераклит, Платон, Парменид и пр. много вълнуваше големия наш поет и ренесансово надарен дух. По това време аз също бях привлечен от тази възвишена проблематика от моя отдавнашен приятел проф. Иван Маразов, учен траколог със световна известност…
Многократно съм писал за поезията, публицистиката и романите на Любомир Левчев, но все повече се убеждавам, че литературното му наследство тепърва има нужда от препрочит и многопластово тълкуване.
2.
В началото на август 2001 година в дворчето пред къщата на Любомир Левчев в родопското село Полковник Серафимово съзерцаваме как жегата въздиша като човек. Зад гърба ни изумителният художник Свилен Блажев се е трансформирал в поетичен стенопис. С интонация на будистки монах поетът изрича:
Ако светът е изречение, ако останалото
е безкрайна тайна книга,
тези букви са зъби на мълчанието,
с които прегризах веригата.
За Любомир Левчев невидимият свят очевидно е безкрайно изречение, а видимият свят е арена, на която поетът е гладиатор с меч от здрач. Осветен от прожекторите на времето, той се подвизава на сцената за драми и фарсове, гротески и трагедии, водевили и пантомими. Душата ми е „берачка на билки за болки” – твърди поетът в книгата си „Селена. Лявото око на боговете”.
Повече от шест десетилетия поетът Любомир Левчев се опитва да разгадае тайната на изминалия вече ХХ век. Той съзерцава столетието като „прозрачен стъклен съд”. И непрекъснато вижда пустинята в собствения си глас, пустинята в гласа на размишляващия човек.
В августовския мистичен следобед в Полковник Серафимово той подхвърля:
– Като че ли се кани да вали.
Но това не е само фрагмент от негов стих. Това е жизнена философия, която напоследък започва да го обладава. Като че ли живеем, като че ли сме истински, като че ли разбираме посланията на времето…
Любомир Левчев е от най-поливалентните философски лирици и пластици в съвременната българска поезия. Той постоянно наблюдава драмата на епохата, той е хронист на епохата и се опитва да разбере загадъчността на основното разделение – между посветени и външни, между виждащи с вътрешното си зрение и слепци с очи.
Някои от книгите на Левчев – „Небесен срив”, „Пръстен и други приготовления” и „Селена. Лявото око на боговете” – са удивително разгъване на вътрешните обеми на лирическите нашепвания. Там той се вслушва в ехото на Орфеевите мистерии и с тях поетите на бъдещето благославя „със здрач и сол на пясъчен поднос”.
Езотеричен и конкретен, екзистенциален и остросоциален е поетът в новите си творби, особено в „Селена”, където ни поднася трагичния образ на сменящата се карта на Балканите – „както се сменя превръзка на рана”. Левчев знае, че животът на конкретното отечество е отделната пулсация, без която не може да живее световната душа. Ето защо не е парадоксално, че той е едновременно абстрактен и космополитно извисен и същевременно толкова дълбоко потопен в отечествените работи.
В първата си книга „Звездите са мои” той бе романтичен, наивен и възторжен. В „Селена” той е трагичен, мъдър и състрадателен.
„Сърце, не разбра ли, че звездите са други?” – възкликва поетът в „Каприз № 21”. Повече от шест десетилетия Левчев избира причудливата форма на капризите, за да излее своите философско-ритуални въздишки.
Повелителят на отвъдните сънища Любомир Левчев върви от пластическото видение към стиховидението, към словесния пейзаж, или от музикалния мотив към изследването на загадъчните обеми на думите и техните невероятни съчетания в разгърнати метафори.
3.
Поемата на Любомир Левчев е конструирана в девет части, които ни поразяват с изобилието на многопластови внушения – митология, история, многобройни философски препратки, алюзии, скрити цитати от световни поети и мислители.
Поетът се пита защо историята не е позволила да се осъществи благородната идея за Острова на слънцето, мечтаната Аркадия, новата Атлантида, съвършеното утопично общество или държава (на духа), за което са мечтали векове наред Томас Мор и Томазо Кампанела, Сен Симон и Шарл Фурие, Маркс и Енгелс, Каутски и Бернщайн… Въпреки огромните усилия на най-светлите умове на човечеството, въпреки безбройните жертви, неизчислими страдания и сътресения, обществото на социалната справедливост, братството и равенството, все още изглежда непостижимо. А защо, щом неговата главна цел е да въздигне Човека като самоцел на социалното развитие, постигната мечтана индивидуална свобода и нравствено съвършенство?
Авторът наблюдава рисунките на историята (алюзия за Блес Паскал), загадъчните знаци, образите, които тя налага като неотменен печат върху душата на отделния човек и на цели общества. Мержелеят се полудевойки, полуриби, полуптици, реални исторически личности и митологически образи, хилядолетията летят, а лирическият герой не различава гласовете им. Може би защото рисунките са полагани върху менливия океан на времето. Възправен на глобалния бряг, поетът чува гласовете отвъд и гласовете, идещи от бъдещето, но не успява нито да ги запише, нито да разбере тайните им кодирани послания.
Любомир Левчев се пита защо „корабът на нашето предишно заблуждение“ не само не е разбит, но е възседнал рифа на настоящето и упорно ни гледа. Разрушена е илюзията за поредния остров на блажените, но лирическият герой не губи вярата си и плува към призрака, дирейки спасителни платна, въжета. Или по-точно търсейки вечната книга Библията и фенера, фенерът на Словото, който може да покаже единствения верен изход.
Както и в други свои знакови творби, Любомир Левчев си позволява задочни диалози с известни учени, поети, творци, за да може да провери и собствените си съмнения. В диалог с академик Иля Пригожин той разсъждава за духа на кристалите и ражда великолепната метафора – килии за пленено време. Поетът е привлечен от глобалната метафора за времето – какво е то, каква е неговата същност, как човекът и обществата се движат във времето? Как се разгръща то – линейно или в необясними спирални дифузии и едновременност на минало, сегашно и бъдеще? А припомняйки предупреждението на Пол Валери за двете смъртни опасности пред човека – безредието и реда, се пита дали те не емблематизират хаоса и съвременния разпад на либералното от една страна, и диктатурата, от друга страна, ако говорим за социалния план.
А в духовния – разрушението на личността и нейното самоизграждане чрез волевия разсъдък. Когато пък си позволява задочен диалог с Алвин Тофлър и неговата теория за третата вълна, той се колебае дали корабът на вярата не е разбит именно от третата вълна и заявява:
Океанът на нищото вече отнесе
контекста.
Вече не се забелязва
дори
мачтата на мечтата.
Може би Призракът
някога пак ще изплува от дъното.
Само ти няма вече да бъдеш свидетел…
Поетът намира пряка връзка между пулсациите на историческото време и оскъдняването и ерозирането на вярата. Той е раздвоен дали времето подкопава вярата, така както вярата тъче времето и се саморазголва в реторичния въпрос „Защо се криеш/ в удобната неразбираемост на стиховете“. В новото време вярата е не само отслабнала, тя, уви, е почти изчезнала, политиката все повече отвращава хората, псевдосветци купуват и продават народни гласове, и човекът погубва безсмъртната си душа. Авторът ужасен вижда, че от висша потребност и венец на природата, Човекът се превръща в самодоволен потребител и човешката еволюция е застрашена да приключи в абсурда на количествената разюзданост.
Ето защо и в новото време е невъзможен Островът на социалните утопии, Островът на блажените:
Смъртта е снесла свойте ядрени яйца.
И мътни обстоятелства ги мътят.
Часовниците бият, но без вяра.
И календарът вече не е вечен.
Вулканът на времето все по-страшно дими. Неговият апокалиптичен взрив може би ще ни научи да мислим вертикално – през зоните на едновременни сезони, епохи, стадии. Той ще избълва спомена за потъналата Атлантида, за лелеяния остров на духовното съвършенство и най-справедливата социална уредба и тогава, навярно, върху счупената мачта на мечтата ще съзрем да се вее флага на съкрушената вяра, постепенно преминаваща в любов и надежда. Надежда, че се ражда вярата в новия, бъдещия Остров. Спасителният вътрешен остров на любовта, тайната, смисъла и убежището на чувствителната душа.
