Акад. Иван Гранитски: Иван Вазов - другото име на Отечеството

Акад. Иван Гранитски

 

175 години от рождението на Иван Вазов

1.

В историята на новата българска литература Иван Вазов е едно от най-ярките избухвания на енергията на българския дух. Жизнеността, устойчивостта, волята и историческата издръжливост на българската расова енергия, потискани през столетията на варварското иго, избликват с изключителна сила у Вазов още в навечерието на Априлското въстание.

 

Ако Добри Чинтулов е призивната тръба на националното пробуждане, свиреща сбор на всичко патриотично, честно и безстрашно, което е готово да се посвети на отечествената кауза; ако Христо Ботев е първата ярка манифестация на расовото саморазгръщане на българския гений (според блестящото определение на Гео Милев); то талантът на Иван Вазов със сурови рембрандовски краски пресъздава трагизма и заедно с това възторга на епохата, все още живото и жилаво мрачно наследство на робските инстинкти и в същото време – величието на подвига, саможертвата и безстрашието на пробуждащия се български народностен дух.

 

Още в първите три сбирки на Вазов – „Пряпорец и гусла“ (1876), „Тъгите на България“ (1877) и „Избавление“ (1879) – се усеща систематичният и подчертан стремеж на Вазов да проникне в движещите тенденции на историята, да анализира основните характеристики на епохата, да долови духа на времето.

 

Поетът се интересува от времето и неговите трансформации у човека. Вълнува го въпросът за човека и неговото движение през и във времето. Изкушава го темата за историята като действаща реалност, събитията като сляп фатум, но и като разсъждаващ личен избор на индивида и народа. В такъв аспект Вазов сякаш постоянно си задава въпроса: неотвратима ли е историческата трагична детерминация на българската национална съдба?

 

Поетът е постоянно разкъсван между пантеистичния полет на своя дух и парвенюшката действителност, в която е потопен. Вазов се чувства особено омерзен в края на 1876 година, когато наблюдава в Букурещ стихията на еснафското самодоволство, в което тънат някои българи, докато техните братя страдат под чуждия ярем.

 

Впрочем всеки път, когато Вазов е в чужбина, той разбира с трагична острота драмата на българските политически емигранти. Тя е скръбна, страшна, но и величава. Те не само загиват за свободата на Отечеството, но и с десетилетия и векове изпреварват съзнанието на обикновения българин. Можем дори да говорим, че галванизират това съзнание с героични исторически спомени и видения за блестящо бъдеще.

 

От друга страна, огромно напрежение възниква между високата моралистична строгост на Вазовите принципи и пълното отсъствие на каквато и да е нравственост и морал в конкретиката на историческите събития. Затова моралистът, художникът (а у него те са в пълна хармония – и тук се налага естественият паралел с големи световни писатели като Юго, Гьоте) Вазов винаги търси упование в историческите примери на величие и храброст или сред природната хармония.

 

При него те се взаимопроникват и взаимообуславят. Природата е съвършена, прекрасна, а човекът е несъвършен, често грозен и зъл. И само там, където има саможертва в името на националната свобода, има и хармония с природното величие според Вазов. Художникът моралист Вазов не приема безнравствените принципи на века. Не само в Букурещ той усеща духа на разтлението сред българската емиграция, гордото му сърце се чувства притеснено и в Берковица, и в Пловдив, където живее след Освобождението.

 

2.

През букурещкия период поезията на Вазов е обладана от особен патос – ярки революционни и остросоциални нотки изпъстрят почти всички негови стихотворения, и което е по-важно – още тогава личи, че Вазов има ясното усещане за своята мисия и за мисията на поета въобще. Според него поетът трябва да озонира, да катализира духовното развитие на нацията, да ѝ помага да се самоидентифицира, да бъде духовен учител, водач, предтеча. И паралелно с одическите тонове, с които възвеличава героите на националноосвободителната борба, Вазов се впуска в остра и безпощадна полемика и с развратителите на народа, с онези, които превръщат философията на преклонената главичка не само в стил и начин на живот, но и в някакъв еталон. 

 

Тук отново се налага паралел с поети като Ботев или Яворов. И при тях откриваме същия принцип на контрастно, антитезисно лирическо изображение. Възвишено – мерзко, героично – страхливо, благородно – низко, красиво – грозно. Полемизирайки чрез поетичната си сатира, Вазов осмива не само исторически реални уродливи персонажи от своето време, но и тенденции, начин на мислене, манталитет, светоглед. И ние днес виждаме, че толкова години след написването на тези стихотворения те не само не губят своята актуалност, но звучат и по-свежо.

 

От Христо Ботев започва опоетизирането на героичното и блестящото му художествено превъплъщение в новата българска литература. При Добри Чинтулов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Никола Козлев, Григор Пърличев откриваме поставянето на темата често пъти декларативно-публицистично, макар и с известна умилителна патриотична приповдигнатост, но не и адекватна като блясък и проникновение художествена интерпретация.

 

Но именно Иван Вазов е първият български писател, който с такава страст, последователност и художествена плътност постоянно търси образа на героичното в българската история. Още първата му лирическа сбирка „Пряпорец и гусла“ доказва, че Вазов знае, или по-скоро усеща, че без ярки примери на национален героизъм, без икони не се създава или още по-малко възкресява държава и че такъв народ трудно може да разчита на бъдеще. Младият п­оет сякаш усеща благородното възвиране на собствената си кръв, когато открива примери на възраждащите се национално достойнство и гордост.

 

Всъщност първите три книги на Вазов отразяват три фази в разгръщането на пробуждащото се национално чувство, три акта от драмата на възкресението, Рождеството на Отечеството. С тържествени, възторжени, литаврени слова се обръща поетът към своя народ. Стихът е наелектризиран от патос, сякаш величествени видения от миналото придобиват плът, природата оживява, за да облъчи в безстрашие и доблест героя и да го озари със своята хармонична енергия. 

 

Иконизирането на националноосвободителната бор­ба, опоетизирането подвига на нейните главни поборници пронизва лирическото изображение на първите три сбирки на Вазов. Поетът се интересува от могъщия нравствен пример на Ботев, Хаджи Димитър, Волов, Каблешков, Бенковски, Левски и от другите националреволюционери далеч преди да се е зародила у него идеята за „Епопея на забравените“. Главният въпрос, който го измъчва, е: напразни ли бяха тези безценни жертви? Показателно е, че когато говори за саможертвата, подвига, храбростта, доблестта на героите, Вазов винаги търси подкрепа в българската природа.

 

Можем да говорим за своеобразно поетическо персонализиране, очовечаване на природата – и тя страда, вълнува се, гневи и радва, помага на въстаналия народ. Впрочем това е особеност, характерна за цялото творчество на Вазов. Велика и сурова природа подкрепя жертвата на героя, тя влива у него своите сили и мощ. Затова и голяма част от стихотворенията в „Тъгите на България“ са в одическо-епически стил.

 

3.

Вазов е от българските поети, които поставят началото на темата за изгнаниците в новата българска литература. Тази тема минава като огнена нишка през българската литература от Освобождението насам. За Вазов, докато има български изгнаници, изгнан е самият български дух. Невъзможно е постигането на национален идеал, невъзможно е хармонизирането на народния живот, докато и един само поборник страда в чужди зандани или заточения. Защото изгнанието черпи, тегли, изсмуква сили, така нужни на нацията за движението ѝ напред. Вазов усеща с болезнена острота трагедията на разпокъсаното Отечество. Още в навечерието на Освобождението и веднага след него започват бедите на България, чието тяло е разпокъсано по прищявката на великите сили.

 

В „Тъгите на България“ Вазов се докосва до страшния и драматичен въпрос за българската национална съдба. Поетът се опитва да разбере трагиката на тази съдба, да покаже събирателния образ на изтерзания през 500 години варварско иго народ. Този народ е в полет горд и неустрашим, но безчовечна Европа гледа само практическите си геополитически интереси. Нея не я трогват мъките на стенещите под игото славянски народи, а още по-малко на българския.

 

Разсъждавайки върху неотменното присъствие на скръбта, на горестта, на мъката в разгръщането на българската национална съдба, Вазов се доближава до някои от Ботевите лирически внушения. Стихотворения като „На лирата ми“, „Сабята на Абдул Керим паша“, „Т. Каблешкову“, „Подъл ли е българския народ?“ са ярка илюстрация в това отношение.

Най-високи тонове обаче поетът постига в изключителното по своята мощ на вдъхновението стихотворение „Векът“. Вазов не само рисува бездушието на официална Европа към страданието на българите, но повдига и фундаменталния въпрос за морала на века, за това, нравствени ли са принципите, които движат историята на човечеството:

 

Млъкнете вие, бедни фалители на века,

във който назовахте свободен человека;

млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,

безумия, с които глушихте ни до днес!

Със нас се не ругайте! От срам се зачервете.

Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?

Дали, че в него няма ни робство, ни разврат?

Дали, че ни обсипва със мир и благодат?

Или… че днес изново епохата настана,

която бе видяла Атила, Тамерлана?

(„Векът“)

 

Може би не е излишно да направим паралел между възрожденския патос на Добри Чинтулов, експлозията на възкръсващите национално достойнство и гордост у Ботев и Вазовата поетическа защита на достойнствата на българския народ, благородната му ярост­на полемика срещу всички онези, които подценяват българите и не виждат тяхното историческо бъдеще.

 

Ако при Чинтулов имаме опит за поетично възкресяване на легендарната стара слава на България, ако при Ботев виждаме метафоризирането на подвига на героя, при Вазов за първи път родната поезия получава събирателния образ на величието на българския народ. Няма друг български поет, при когото да открием такова дълбоко опоетизиране и толкова фино пластично извайване образа на Отечеството. Затова и Вазов е тъй рязък и полемично възпламеним, когато спори с фалшивия морал на Европа. Затова той отхвърля безнравствените принципи, които движат великите сили в тяхната политика към българския въпрос.

 

4.

Говорейки за Европа, Вазов внася в новата българска литература още една стратегическа тема – темата за Русия. За него тя е не само вековна мечта, руският народ е не само освободител, брат по кръв и вяра, но това е народът, който най-пряко стои и разбира проблемите на българската национална съдба. Тук са естествени Вазовите високи ноти на уважение, преклонение, любов, възторг, ликуване.

 

Иван Вазов има болезнено чувство за раздробената цялост на Отечеството. Той посвещава цял цикъл – „Македонски сонети“, на откъснатата от българското тяло скъпа Македония. Духът страда от разделеността. Това обяснява в значителна степен по-късните зигзаги на общественото съзнание, чувството на неудовлетвореност, незавършеност, липсата на цялост, навремени буйна невъздържана решителност, друг път – апатия, вялост, страх. Но през трагически сълзи и смут поетът вярва, че все пак Отечеството ще постигне своето обединение един ден.

 

Постоянните антитези на чувствата, състоянията и мислите са не само и толкова плод на диалектическата нагласа и мощ на Вазовия талант, но и резултат от драматичното историческо развитие на българската национална съдба. В „Македонски сонети“ това ярко се откроява в „Не даваме я!“, „Орфеева лира“, „Пред Беласица“, „Срещу Атон“ и „Черното знаме“.

 

Поетът често се обръща към легендата, баладата, историческата приказка. В представата, в реещото се въображение, в енергията на фантазията той облича поетическите образи и въплътява лирическите си видения, както е например в „Крали Марко и пушката“, „Татунчо“,  „Либен и планина“, „Самодивска дружка“. Тук е концентрирана огнената стихия на народното творчество – от езическото ехо до християнската митология, от апокрифите до поддържащите живо националното самосъзнание легенди, песни, приказки, поверия. Можем да говорим за баладичност на реалистичното и реалистичност на баладичното. Фантастичното е омагьосана реалност, реалността зазвучава като магическа фантастика.

 

Разбира се, в „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление“ докосването до възвишения лик на природата е подчинено на главната задача – събуждане на националното самосъзнание и възпламеняване на националното достойнство. И природата участва в припомнянето на историческото величие на българския дух (както е в „Новонагласената гусла“, „Отмъстител“, „Волентиринът“ и пр.). Неслучайно някои от Вазовите стихотворения стават веднага песни (както впрочем е и при Чинтулов, Ботев, Стамболов). 

 

Вазовият патос е патос на расово пробуждане. Легендарното му стихотворение песен „Де е България?“ представлява в този аспект тържествен възпев на Отечеството, прекрасна, наивна, великолепна, вълнуваща мелодия на националните струни, възторжена ода на националната красота:

 

Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най-любя на светът.

 

Тамо, аз щъ отговоря,

де се белий Дунав лей,

де от изток Черно море

се бунтува и светлей;

 

тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица тихо шава

из Тракийска равнина,

 

там, де Вардар през полята

мътен лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при Охридски вълни. 

(„Де е България?“)

 

5.

Глобалното послание на Вазов в първите му три лирически сбирки е, че само в резултат на огромни усилия, страдания, жертви, кръв ние се самоопределяме като народ, изтръгваме се от небулозата на националния мрак, от безпаметното съществуване в условията на игото. Много важни са предисловията на Вазов към неговите първи книги. Там той излага своето разбиране за мисията и ролята на поета:

„Великата драма, която се разиграва днес на възток, е едно събитие толкоз извънредно, толкоз велико, щото очите на всичкият свят са вторачени към Балканский полуостров – театърът на тая кървава и отчаяна борба между цивилизацията и варварщината, между свободата и тиранията, между кръста и полумесеца.

 

Всеки следува с внимание и с интерес различните фази, които приима тя; всеки народ, според интересите си, които са преплетени в нея, или според националните възрения, много или малко се вълнува.

Владетелите се безпокоят за бъдещето; дипломатите се потят; политиците буйно разискуват; журналистите пишат; капиталистите се страхуват; деспотите се мръщят; робите въздишат или се възпламеняват; поетите се вдъхновяват…

 

И наистина, каква храна за духа в тия събития, какъв материал за въодушевлението, какъв простор за фантазията!…

От една страна, гледаш много хора, цели народи, че вдигат светият пряпорец на свободата и проливат кръвта си на бойните полета за своето човешко право; от друга – милиони беззащитни, оковани человеци, които пъшкат в тежкия хомот, или мъченически гинат под неумолимият ятаган на една варварска, на една азиатска орда, която вътре в пет века още не е утолила бясната си жажда за християнска кръв; гледаш злочести жени, девойки и дечица, които се давят в кръвта си, или се задушават в адските пламъци; слушаш техните отчаяни плачове и вопли, които стигат до небесата, но които не покъртват каменните души…

 

Да, трагедия мрачна, трагедия действителна, но която ние не познаваме във всичкия ѝ ужас, за която доста се писа, много ще се пише йоще и пак няма да се доизкаже и при споменът на която идущите поколения ще треперят!“(Предисловие към „Пряпорец и гусла“)

 

Самият Вазов споделя пред Иван Шишманов, че е изпитал много силното влияние на Ботевите и Стамболовите стихотворения върху своите бунтовнически песни.

 

Но всичко, което поетът пише до „Епопея на забравените“, е само подготовка за изригването на неговия лиро-епичен талант в истинската му дълбочина и мащабност.

 

С „Епопея на забравените“ Вазов не само разискря пламъка на националното самочувствие и гордост, но и галванизира вярата ни в историческото бъдеще на нацията, тласка духа в други, по-високи орбити. Нека си спомним какво е времето, в което Вазов пише своята „Епопея“. Изминали са само няколко години от Освобождението, но величавият пример и делото на националреволюционерите са забравени. Оцелелите поборници в огромната си част скитат немили-недраги, изтласкани от държавното управление на чевръста класа на парвенюта и новобогаташи, които със зъби, нокти и лакти се докопват до депутатски, министерски и други сладки места около държавната трапеза.

 

И в Берковица, и особено в Пловдив Вазов с ужас забелязва, че българското общество все повече започва да страда от липса на идеали. Като в някакъв кошмарен сън то потъва все повече в парвенюшката стихия на битовизма и първоначалното натрупване на капитала. Може би в един миг самият поет започва да съжалява, че не е сляп като своя собствен герой дядо Йоцо, за да не вижда кошмара на днешния ден, а да живее само с идиличните и благородни спомени от миналото.

 

Вазов изключително силно и болезнено усеща тази трагична за българското общество липса на идеали и затова се насочва към светлите ликове на канонизираните в народната памет поборници и националреволюционери. Рисувайки образите на Паисий, Левски, Бенковски, Братя Миладинови, Раковски, Кочо, братя Жекови, Каблешков и т. н., поетът дава на българското общество цел, нравствен пример, историческа перспектива.

 

„Епопея на забравените“ напомня гигантските фрески на Микеланджеловия „Страшен съд“. Перото на поета оживява батални сцени – геройството и подвига, краткотрайното опияняване от свободата, ужаса на насилието, отчаянието и покрусата, саможертвата и почти есхатологичната вяра във върховния смисъл на тази жертва пред усещането за бъдещия слънчев лъч на Освобождението.

 

Отделните стихотворения всъщност са подчинени на строга система. Извайвайки образите на героите, Вазов постепенно изгражда архитектониката на цялостния храм на българската свобода. Когато говори за Паисий, той пресъздава жив образ на благородното безумие (а всъщност това е висшето прозрение) на националното самоосъзнаване. Впрочем Вазов често използва думите лудост, безумие, безумство, когато се опитва да претвори неуловимия образ на величието и геройството. Дори слепецът Колчо от финала на романа „Под игото“ е великолепна и страшна метафора на проглеждането. От Паисий според Вазов започва проглеждането на българския народ.

 

И кат някой древен библейски пророк

ил на Патмос дивий пустинника строг,

кога разкривал е въз гладката кожа

тайните на мрака и волята Божа,

той фърли очи си, разтреперан, бляд,

към хаоса тъмний, към звездния свят,

към Бялото мòре, заспало дълбоко,

и вдигна тез листи, и викна високо:

„От днеска нататък българският род

история има и става народ!“

(„Паисий“)

 

С одата за Паисий Вазов дава пластически израз на свръхважната тема за словото и делото в българската национална революция. Словото е енергия, то се материализира и се превръща в действие. Това е характерно по принцип за Българското възраждане, а особено ярко проличава в навечерието и по време на Априлското въстание. Като образи от антична трагедия израстват Левски, Бенковски, Раковски, Каблешков, Братя Миладинови. Рисувайки трагичните последни мигове на братя Миладинови в тъмницата, Вазов разгръща пред нас величието на духовната жертва.

 

В стиха сякаш прозвучава дивната песен на легендата. Светлите личности на братя Миладинови в слово и дело показват българското самоосъзнаване на собствените род и език. А безпримерните смелост, дързост, храброст и самоотверженост на братя Жекови реабилитират българското самочувствие след вековете робско търпение. Дори смъртта на героите получава някакво странно обаяние, тя е осветена от несъкрушима вяра, както е при смърт­та на Кочо. Природата става не само фон на драмата, а жив участник. Тя съпреживява, страда, съчувства на българската храброст. Словото, което посяват будителите, националреволюционерите в жадната за познание, в стремящата се към светлината и свободата българска душа, се превръща в дело.

 

А извайвайки образа на Апостола на българската свобода Левски, Вазов постига най-високото вдъхновение, най-високия патос. Тук виждаме неподражаемия екстаз от пластическото възсъздаване образа на светеца на българската революция, една грандиозна метафора на събуждането на българския дух. Това е апотеозът на героичното у националната воля, самоотвержената вяра като религия, пробуждането на един народ и възкресението на славните му исторически традиции. Най-сетне тук имаме въплътеното във величавия миг на духовното проглеждане изригване на расовата и националната мощ, която предчувстват още Паисий и Софроний, плеяда от самоотвержени националреволюционери и народни будители – самият Левски, Бенковски, Волов, Караджата, както и дейците на църковноосвободителната борба – митрополитите Иларион Макариополски, Иларион Ловешки и Авксентий Велешки. В „Левски“ и в „Опълченците на Шипка“ (както и в „Бенковски“, „Паи­сий“ и „Раковски“) Вазов рисува звездния миг от българската история, който ни реабилитира като нация, достойна за модерните европейски традиции. „Епопеята“ на Вазов е изключително мощен нравствено-патриотичен енергиен пробив в мрака на следосвобожденския лотофагиен разгул. „Епопеята“ е облъчване с чистата, девствената, кристалната светлина на възвишените национални и социални идеали, които само 7 – 8 години преди това ни изтръгват от бездната на безсъзнателността като народ и племе.

 

Разбира се, могъщият талант на Вазов показва и другата страна. Срещу подвига стои падението, срещу възторга – покрусата, срещу доблестта – предателството. Възсъздавайки диалектическото многообразие и драма на раждащата се българска свобода, Вазов провижда (безпогрешната му художническа интуиция го подсказва) някои от основните причини за продължаващата след това през десетилетията и столетията трагика на българската национална съдба. Над омерзително пълзящото и обхванато от нетърпимо зловоние предателство, което дава само елемент от българския манталитет, гордо се възправя ренесансовата фигура на Раковски, който е друга, много по-висока нота от българската характерология:

 

Твоят живот целий беше един блян!

 

Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.

Ти се вреше дръзко в миналото срито

и оттам влечеше кат победен знак

векове от слава, затулени в мрак,

за царе, юнаци вълшебни преданья,

обраснали с плесен старинни сказанья;

твоят орлов поглед виждаше навред

от българска слава останки безчет

и в тъмна ни древност, бездънна провала,

ти вкарваше смело вселената цяла.

Нищо невъзможно за теб не оста.

Ти даваше образ на всяка мечта.

На неми загадки, сфинкси безответни

предлагаше твойте въпроси заветни;

исторйята, мракът, времето, редът

не значеха много в големий ти път…

(„Раковски“)

 

6.

Непосредствено след Освобождението, когато младото българско общество е все още в кипежа на еуфорията, на опиянението от стоварилата се сякаш от небесата свобода, възникват и започват да зреят и някои разложителни процеси. Срещу здравия патриархален морал на огромната част от народа се изправя циничната и бездушна философия на бързо разрастващата се каста от новобогаташи, избуяли като плевели в смутното време на последните години на робството.

 

Могъщата творческа лира на Вазов, от една страна, претворява по неподражаем наивистичен начин неподправеното народно чувство, стабилните патриархални устои, обхваща параметрите и лъченията на цялата българска духовна вселена – храбростта на героите и техния възвишен дух; срамежливата невинност на девойките и зашеметяващата им вътрешна красота, изразена пак чрез хармонията на народното творчество; стоицизма на българската майка, нейните издръжливост и вяра, удивителната ѝ способност да носи върху крехките си плещи самото оцеляване на рода, племето, Отечеството.

 

От друга страна, чувствителната социална мембрана на Вазовата лира ни показва как патриархалните достолепност и хармония биват разяждани от вирусите на трагични нравствени деформации. Духът на поборниците за национално освобождение е изместен от търгашеския дух. Гечинмекът изтласква твърде чевръсто патриотичното чувство, идеалите на националреволюционерите Раковски, Левски, Ботев, Каравелов набързо са заменени с практичната филистерска философия на битовото задоволяване, еснафското самооблъщение, бакалската психика, конформизма, службогонството.

 

Моралът на големия поет остро се съпротивлява на зловещата подмяна на ценностите. И колкото по-възторжено е отношението на Вазов към божествените излъчвания на българската природа, толкова по-рязък и остър става той в социалните си пейзажи, макар че тук точното определение е не пейзаж, а филипика, гротеска, словесна карикатура. Несъмнено най-наситената с ярък изобличителен социален патос творба на Вазов е стихотворението „Елате ни вижте!“:

 

С  тоз вик ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи – ума ми размътя.

Отбивам се в селското бедно жилѝще:

картина плачевна душа ми покрътя!

  „Елате ни вижте!“

 

Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,

тъмничен въздух; в полумрак потопени

човеци и дрипи… На също гноище

лежи скот и стопан, духовно сближени.

  „Елате ни вижте!“

 

Зла бедност! Неволя! Души затъпели,

набърчени булки, деца застарели;

къс ръжено тесто в пушливо огнище

загрява се там за гърла изгладнели.

  „Елате ни вижте!“

 

7.

 

От Христо Ботев и Иван Вазов започва великата и страшна традиция големите имена в новата българска литература да са не само ярки таланти (в художествено-естетичен смисъл), но и народни будители, духовни водачи на своето Отечество, глас и съвест на епохата. Засилването на социалните мотиви в поезията на Вазов след 1885 г. бележи разгръщането на ерозиращи обществената тъкан тенденции. И поетовата лира като извънредно чувствителен камертон отбелязва трагичните социални резонанси. Но авторът на „Епопея на забравените“ и „Сливница“ противопоставя на развратителите на здравия народен морал не само величавите примери от миналото, не само безстрашието и подвига на поборниците за национално освобождение. Той неп­рекъснато привлича погледа на обществото към хармоничната необятност на българската природа, към посланията на народното творчество и фантастичното многообразие на фолклора, на народните носии, на обичаите, песните, легендите, приказките, апокрифите, обредите, та дори и суеверията, кристализирали не само като социокултурни факти, но и като неподражаемо национално духовно наследство.

 

Иван Вазов търси истинските нравствени опори, върху които да стъпи българското общество в навечерието на новия век. Той знае, че народ, който се надява на добро бъдеще, трябва да има обединяваща национална кауза, вдъхновяваща национална идея; че трябва да възпитава младите и подрастващи поколения в дух на обич към собствената отечествена традиция; че трябва да работи за изграждане на координатна система от устойчиви морални и естетически ценности.

 

Ето защо отрано художническата фантазия и съзнание на Иван Вазов са изкушени от предизвикателството да създава стихотворения, посветени на малки деца. През 1883 г. в Сопот по поръчка на Д. В. Манчов твори една малка сбирка стихотворения за деца. Поетът привлича вниманието на българското дете към две основни теми: Отечеството и българската природа. Той усеща, че ако завладее чистото детско съзнание с величието, красотата и важността на тези две теми, ще помогне при оформянето на характера и изграждането на техните личности. И Вазов рисува пред наивното и непорочно детско съзнание завладяващи картини от българската природа, вае сцени от бита, иконописва духовната вселена на българския живот. Лирически късове като „Сватба“, „Димитровден“, „Великден“, „Гроздобер“, „Село“, „Орач“, „Отечество“ изграждат идиличната картина на все още цялостен духовен космос, неразрушен от разяждащата киселина на прииждащите нихилизъм и парвенющина, които са белег на новото време.

 

И тъкмо хубостите на българската природа играят ролята на велик хармонизатор.

Вазов внушава чувството на любов и преклонение, възторг и благоговение пред българската природа. Стихотворения като „Пролет“, „Лято“, „Есен“, „Зима“, „Молитва“, „Жетва“, „Пролетен дъжд“, „Ела“, „Нива“, „Бъдни вечер“ освен познавателната си стойност имат изключителната способност да облъчват с чиста и нежна любов детското съзнание. За тези творби са характерни свежестта на поетическото чувство, почти графичната изчистеност на формата, ярката наситеност на лирическото изображение с високи нравствени послания, с внушения за красота, нежност, умилителност, доб­ротворност, лъчеструйност, светозарност. Тук трябва да подчертаем особено творби като „Марица“, „Търново“, „Вардар“, „Дунав“, „Стара планина“, „Отечество“, „Цар Симеон“, които ни внушават завладяващо чувство на патриотична гордост и любов. И неслучайно някои от тези стихотворения веднага се превръщат в много популярни песни.

 

Край Босфора шум се вдига,

лъскат саби, щитове,

ето Симеон пристига,

воеводите зове:

 

„Съберете се, войводи,

храбри орляци безброй;

много войски и народи

паднаха под ножа мой…

(„Цар Симеон“)

 

8.

В поезията на Иван Вазов е вградена възторжената и драматична история на пробуждащия се български народностен дух след векове варварско иго.

В поезията на Иван Вазов са въплътени конкретните послания на бурното време, когато от исторически ферментиращите съставки на разпилените през столетията расови, племенни, родови и т.н. пулсации възниква нова нация.

В поезията на Вазов се самозаражда, самосъздава и саморазвива вселената на възкръсналите българска душа, характер, воля, манталитет. В такъв аспект можем да кажем, че Иван Вазов – това е другото име на възземащата се за нов живот българска нация.

Иван Вазов, или другото име на Отечеството!