Акад. Иван Гранитски
ВНИМАТЕЛНО БЪРЗАЙТЕ!
Какво стои зад страшните четири въпросителни на „Народе????”
189 години от рождението на Васил Левски
153 години от смъртта на Васил Левски
Повече от век биографите на Левски и изследователите на неговото писмено наследство се опитват да разгадаят драматичната тайна на страшните четири въпросителни след вопъла „Народе????“. Дали всъщност това е вопъл, поплак, скръбен възглас, пронизващо стенание, или призивен и литаврен вик? Тържествена бойна тръба или едва доловима въздишка? А може би е покъртващ шепот или философско-съзерцателен, отправен към дълбините на свръх-Аза въпрос?
Очевидно трябва да търсим разбулването на загадката в самия характер на Апостола на българската национална революция, в многопосочните измерения на неговите манталитет, характер, темперамент, социално-политически възгледи и цялостна духовна нагласа.
Ако препрочетем отново писмата му (особено тези до Данаил Попов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Любен Каравелов, до отделни революционни комитети) или редове от неговия личен бележник (Джобното тефтерче, 1871–1872), ще открием удивителна закономерност и последователност в употребата на цели фрази емблеми, близки словосъчетания, зад които са кодирани основните принципи на националнореволюционната философия на Левски, ясната и стройна система от неговите политически възгледи за бъдещото устройство на свободна България, както и своеобразният му нравствен катехизис.
Свръхзадачата на живота за Апостола е освобождението на Отечеството. И още от самото начало ние виждаме, че осъществяването на тази задача той разглежда в две главни плоскости. Първата е постигането на конкретното национално освобождение от варварския агарянски гнет. С метафорична яркост и кондензираност тази цел е формулирана още в началото на неговия недовършен опит за автобиография в стихотворна форма:
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милия си род.
В Сърбия ходих и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша свобода.
От мига, в който сваля свещеническото расо, цялата енергия, страст, воля, целеустременост, всеобхватната му жизнена програма са посветени на борбата за национално освобождение на Отечеството. Той не може и не иска да се примири с „гнусното и невярно тиранство“. И тъкмо защото у него викат, крещят до възбог националната гордост и самодостойнството, почти във всяко от писмата му диша вулканична нетърпимост към всекидневните „мъки и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта“.
Ключовите думи емблеми за Левски са Отечество, Народ, Свобода, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония, Милосърдие… В писмо до Иван Кършовски в евангелско-притчов изказ Апостола формулира морала на дееца на революцията:
„Приписвате ми, какво в очите си гредата ни [не виждам], пък косъмът във вашите очи виждам по-лесно! Ти, ако искрено ми казваш отгоре на писмото си: „Любезний ми брате“, то тогава не трябва таквоз бутане и за[о]бикалки, но кажи: „Това и това ти е грешка“, та да се поправя, ако съм чист човек, както и за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замълчавам. За отечество[то] работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и [в]се да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!“
Няма сред българските националреволюционери и поборници личност, толкова лишена от суета, гордост и самомнителност, самохвалство, самоизтъкване и самооблъщение. В отношението към самия себе си Левски сякаш е изтъкан от смирение, колкото и инак да притежава желязна воля и вулканичен характер. Той непрекъснато повтаря, че дори и в жестоките условия на националноосвободителната борба са нужни милосърдие, добротворство, търпимост, толерантност, съгласие и любов. А в писмото си до Панайот Хитов от 10 май 1871 г. специално акцентира: „Дай боже, съгласие и любов първо между народните ни главатари! Пък име[то] българско нека е войвода!“
Дори когато е твърде често омерзен от интригите и козните на отделни кръгове сред родната емиграция, той подчертава, че делото е важно, а не думите, и по-скоро с прискърбие, отколкото с ярост, възкликва: „Стига вече на таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите! На думи да не гледаме, н[о] на работа!“
Търпението на Левски към хората, които подбира в изнурителната си работа по създаването на революционните комитети, е пословично. Той много добре разбира колко трудно е след вековния зверски гнет да се разбудят индивидуалните волеви и интелектуални способности на българите, колко бавно и мъчително проглеждат дори и мнозина от активните дейци на революцията. В писмо до Данаил Попов, разсъждавайки за истинските патриоти, обрекли се като жертва на Отечеството, всеки от които има обаче своите слабости, той възкликва: „Ако на таквиз се не повярвам, то с камъните ли ще работя?“
За Апостола единомислието и единодействието на комитетските дейци е в основата на бъдещия успех на революцията. Затова той постоянно говори, че трябва да има „добра сетнина в предприятието ни“, защото ако не се подготви внимателно и както трябва бъдещата революция, тя е обречена на провал. И както той дебело подчертава „твърдо сме убедени, че трябва поне толкова да се подготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни, защото в нищо не приготвени ще има сетнина нищо и никаква!“
Нека поразсъждаваме върху удивителната жертвоготовна всеотдаденост на Левски в името на Отечеството – в редица от своите писма Апостола посочва, че никакви жертви не са напразни, щом са посветени на освобождението на България. Той гледа на епохата като на своеобразен народен жертвеник. Пред неговия олтар и в името на святата свобода се представят душите на поборниците и националреволюционерите. Но Левски натоварва думата „жертва“ и с по-възвишени и многопластови значения – доброволно и радостно посвещение в името на заветната кауза, цялостно просветление, езотерично тълкувание на предназначението на отделната човешка личност.
В писмо до Филип Тотю от 1 март 1871 г. изригва:
Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали е предначертанието ми днес за него, не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това тряб[в]а на [в]секи работник български: да даваме таквоз предначертание и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа. И начесто тряб[в]а да се съветуваме ний, дейците, щом спазим един другиму погрешките си, защото [в]секи бърка, па немой да се съ[в]земе. На драго сърце тряб[в]а да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инък той не е наш приятел.“
Неведнъж Апостола съветва поборниците да избягват даже и най-малка гордост, да не присвояват за себе си нищо, но да отдават всичко на народното. Нито страданията и оскъдиците, нито мизериите на турските мекерета, ибрикчиите, чевръсто отърчаващите в конака „изродици български“, пречат на просветления поглед на Васил Левски в бъдещето. Той провижда в това бъдеще и не се уморява да говори, че като народ трябва да се пазим от вражди, от каквито е пропадало хиляди пъти Отечеството.
Апостола на българската революция има поразително предчувствие за висшата справедливост на историята. Той знае не толкова с разума, колкото със сърцето си, че в „Оня ден“ всекиму ще бъде отдадено своето. Зад израза „Оня ден“ разбира, естествено, деня на освободителното въстание, но винаги го натоварва и с невидим подтекст – Оня ден, Съдния ден, Последния ден, Деня на безстрашието и саможертвата в името на Отечеството… В подобни случаи сякаш пророчески усеща всевиждащото око на „златната ни свобода“.
Свободата става сублимация на божественото, на висшата справедливост, на нравствената святост, на пълната отдаденост на висшата национална кауза. В такъв аспект Левски и главните му помощници удивително приличат на Христос и неговите апостоли. При цялото спазване на историческите и духовните мащаби, при забележителното различие не можем да не видим, че Левски върви през революцията и към героичното бесило, както Христос върви към своята Голгота. Той се отнася и към помощниците си и верните дейци на националната революция навремени, както Христос към своите ученици и апостоли. За учениците си Апостола с гордост казва: „Всеки юнак има предначертание от Привременното ни правителство в главата си, с което да преваря всяко зло и награжда[ва] всяко добро. Той носи на челото си свобода чиста или смърт.“
Виждайки постоянните зверства на прогнилата и разпадаща се империя над неговите сънародници, в писмата си Левски става все по-остър и рязък. И не се притеснява да казва, че всеки, който застрашава общата освободителна кауза, всеки, който предава националните интереси, заслужава смърт. И това е релефно и ясно подчертано в „Наказателен закон“, писан преди септември 1871 г. Съзирайки понякога безпомощността на думите, в дописка до в. „Свобода“ възкликва: „Думи и разсъждения са вече напразни, защото за глухите е [в]се едно Гамбета ли говори, или крава мука. Нож тряб[в]а да играе, нож; мастилото вече не помага! Ние викаме и протестираме, ние [в]се плачеме и молиме за помощ; а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярата ни и народността ни.“
Дори когато е най-яростен и гневен в избухванията си срещу Османската империя, Апостола говори срещу държавата като система и инструмент за потисничество и национално поробване, а не против турския народ. В един образец на заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства той изрично подчертава: „…ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа с благословението божие от ада в рай; всичките народи, казвам, ще живеят равноправно с българинът под едни чисти святи закони, както е дадено за човекът да живее от бога. Така ще бъде в наша България и за турчинът, и за чифутинът, и пр. Само ако припознае законите равно с българинът.
За Левски не е достатъчно само националното освобождение на Отечеството. Постигането на отечествената свобода още далеч не е всичко. Едновременно с това нравственият човек трябва да се бори и за социална справедливост, за всеобхватно освобождение на човека от кумири и идоли, от чорбаджии и нови тирани, от чувството за национална малоценност или обратно – от заболяването „национална надменност“. В такива случаи, говорейки за свободата, Левски се изразява като поет и философ, като мислител, който има провидчески усет за развитието на историческите събития след десетилетия и столетия. Тъкмо в това двойно качество – борци за национална и социална свобода – Апостола вижда историческото предначертание, съдбовната предопределеност на българските юнаци, мисията на поборниците, подобни на Христовите апостоли.
И затова с ясно съзнание Васил Левски говори за „историята, която ний възкресяваме“. „Ний“ в случая са самоотвержените юнаци, които турят отечествените интереси неизмеримо по-високо от личните, зарязват дом и семейство, пренебрегват кроткия и благ уют на родното гнездо и се хвърлят безстрашливо във водовърта на оная историческа мелница, която конформистите подигравателно назовават буна и авантюра, а истинските патриоти наричат работа за Отечеството. Натрапчиво, постоянно, непрекъснато Левски съветва своите следовници, главните си помощници, а и редовите дейци на националната революция: „Внимателно бързайте!“
Като никой друг титанът на националноосвободителната и революционна мисъл и практика осъзнава, че постигането на националното и социалното освобождение изисква безброй скъпи жертви – ако трябва, „брат брата да убие“; „син баща, баща сина си да убие!“. В същото време на него му е до болка позната демагогията на Европа, която се втурва да „помага“ само когато има користни интереси. Затова Левски изгаря в непрекъснатото желание да насочи младите български юнаци да преодолеят заблудите и да осъзнаят своите длъжности, да проумеят „що е свобода“.
Ето защо толкова болезнено той призовава, че на знамето на българската национална революция трябва да бъдат изписани само три думи: „Свобода и всекиму своето.“ Яростта, презрението, омерзението, погнусата на Апостола на българската революция са еднакво силни и към вековните мъчители (а главно прогнилата османска институция), и към „предателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки“, които ще „да висят на едно дърво с нашите неприятели“. И в практическата дейност на Апостола, и в неговите писма и бележки в Джобното тефтерче прозира разбирането, че за постигане на главната цел – националното и социалното освобождение – „ний не отказваме помощта и от дяволът“. Тук обаче следва винаги едно емблематично „НО“: „Но имаме си предначертание.“
Той добре съзнава, че всяка неразумна, емоционална, непремислена, експресивна, непремерена стъпка би могла да повреди фатално на главната кауза – националното, а и социалното освобождение на Отечеството. По тази причина тъкмо Левски в своите писма ни поднася невероятно точен анализ кога е най-подходящото (дори и в сезонен аспект – пролет или зима) време за всенародното въстание за разлика от пишман родолюбците и безконечните бърборковци от Добродетелната дружина и други лъжепатриоти.
В хода на разгръщането на революционната ситуация той изследва метаморфозите на индивида и социалната група. И се опитва да обясни онези избождащи очите примери, при които индивидът „днес е човек, а утре магаре“. И добре осъзнава, че индивидуалните особености са следствие на расови особености, продукт на социални диспозиции и исторически предопределени закономерности.
С удивителна лекота и естественост на изказа и в същото време задълбоченост, проницателност и мъдрост Левски фокусира погледа на поколенията върху идеи за бъдещото държавно и социално-политическо устройство на свободна България. Той не само многократно прокламира, че след освобождението главната длъжност и предначертанието на искрения работник български са да се посвети на изграждането на чиста и свята република. Но в изумителния си „Наказателен закон“ Левски директно прокламира в § 3: „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват съ[с] смърт.“
Нека сега се върнем към реторичния въпрос от началото – какво се крие зад загадъчния вопъл „Народе????“. Според нас в този възклик Левски е кондензирал цялата си непомерна и неизтощима любов към българския народ, състрадателното си разбиране и приемане на неговите кривици и исторически обременености, но в същото време и възторжено-ликуващото предусещане за бляскавото му бъдеще.
Словесната мълния „Народе????“ обяснява и драмата на националноосвободителната борба с всички зигзаги, черни предателства, светли мъченичества, пропадания и възземания.
И философията на изключителната веротърпимост, която носи в корените си българският етнос (по обясними исторически причини). И мистериите на няколко велики древни цивилизации, втъкали мощта и таланта на своите хилядолетни послания във вените на историческата българска кръв. И безумството на храбрите, за които няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите си в името на отечествената кауза. И мъдрото съзерцание, в което може би зрее мъждукащият пламък на съмнението. А какво би станало, не дай Боже, ако устремен към националното си освобождение, нашият народ трагично и безвъзвратно пропусне звездните си мигове?
Народното съзнание е като нива, според Апостола. Тя трябва да бъде внимателно и търпеливо обработвана, за да се добие очакваната реколта. В преносен смисъл облагородяването на народното съзнание изисква дълъг период и титанични усилия за преодоляване на трагичното историческо наследство – страх от вековния поробител, нерешителност, безволевост, пригаждане, философията на преклонената главичка, която остра сабя не сече, закърняло и почти изчезнало чувство за национално достойнство, загуба на паметта за величавото историческо минало и пр.
Левски в най-голяма степен, но и неговите съратници, осъзнават, че са необходими години наред търпелива работа, за да изтръгнат робското от себе си. Надмогването, преодоляването на робската психика изисква всекидневни усилия. Нека си припомним тук колко години и жертви са били необходими на дейците на редица европейски национални революции, за да постигнат своите цели.
Поборниците много добре са осъзнавали, че отиват курбан, но въпреки това са вървели с гордо вдигнати глави към своя страховит и величав избор, защото са осъзнавали с жестока яснота, че само по този начин ще се ускори процесът на помъдряване и израстване на нацията.
Левски и апостолите със своята саможертва са изиграли ролята на онези благотворни духовни семена от притчата на Иисус, попаднали на подходящата почва. От тях пониква и израства гората на бъдещата българска Свобода.
И ако Христо Ботев е първата и най-ярка манифестация на българския расов гений, както твърди Гео Милев, то най-категоричното доказателство, че се ражда духът на една нова държава, възкръсваща от руините на дълговечното робство, са духовните икони, нравствените идоли, социалните пътепоказатели, каквито са Левски и поборниците. Левски, Ботев и националреволюционерите въплъщават неизкоренимата способност на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самосъздава, самовъзкресява след столетия чуждо иго. Ако Ботев е огнедишащото сърце на националната и социалната революция, Апостола Левски е разумът на тази революция – той мисли и предначертава с десетилетия напред.
Непрестанно припомняйки си през десетилетията и вековете духовните послания на Васил Левски, ние ще ставаме все по-волни, излъчващи вътрешна светлина и свободни.
Българската академия на науките
Общобългарски комитет „Васил Левски“
и Издателство „Захарий Стоянов“
имат честта и удоволствието да Ви поканят
на тържествено събрание на тема „Идеологията на Левски“,
посветено на 153 години от гибелта на Апостола на свободата
Васил Левски
17 февруари 2026 г. (вторник), 18:00 ч.
Големият салон на Българската академия на науките
ул. „15 ноември“ № 1
