Подавам оставка, но оставам, защото вярвам в БСП, заяви в политическия си доклад пред 51-вия конгрес на БСП нейният лидер Атанас Зафиров.
Докато ние водехме вътрешните си битки, нашата електорална база постепенно се свиваше - тихо, но трайно. Докато ние спорехме вътре, светът се променяше драматично бързо, заяви той.
Опасността е да повторим същия модел – решителни жестове без дълбока промяна, предупреди Зафиров.
Ето и пълния текст на изказването
на председателя на Националния съвет на БСП
и на коалиция
БСП-ОБЕДИНЕНА ЛЕВИЦА в рамките на Второто заседание на 51-вия конгрес на Българската социалистическа партия:
Уважаеми, другарки и другари,
Уважаеми гости, Ваши Превъзходителства,
Заставам пред вас с усещането, че този момент вече сме го живели. Не, разбира се, в същите обстоятелства. Не с точно същите лица. Но със същата тежест и със същия въпрос:
ще имаме ли сили да опазим партията си и да ѝ дадем бъдеще – или ще я оставим да се движи по инерция?
Днес БСП е под напрежение, под съмнение, под въпрос. Чуват се гласове на тревога, на гняв, на нетърпение. Чуват се и гласове, които настояват за бързи решения, за резки завои. За решаване на лидерския въпрос, което като панацея ще реши всички останали въпроси – електорален, структурен, организационен, финансов и най-вече въпросът за стратегическото пре-позициониране. Решаваме лидерският въпрос в партията, в която всички се кълнем, че не е лидерска и така гарантираме нов и светъл път напред… За пореден път.
Защото, ако сме съвсем честни със себе си, ще признаем – това усещане съвсем не е ново.
Много от нас, в тази зала, бяхме част от Конгреса след изборите през 2009 година. Помним онзи Конгрес. Бяхме тогавашните „млади“. Помним усещането, че партията е на ръба. Помним страха, че БСП може да загуби не просто избори, а въобще своето бъдеще.
Тогава младите застанаха зад партията. Застанаха зад тогавашния лидер Сергей Станишев не от конюнктура, а от ясно разбиране, че БСП трябва да бъде опазена като модерна, социална и лява партия.
Това решение не само стабилизира БСП. То запази нейния потенциал да бъде разпознаваема европейска левица – потенциал, който по-късно се реализира и в избора на председателя на БСП за председател на Партията на европейските социалисти.
Но историята не спря дотук. Европейският ни път, не просто разчисти трънливия път, който сами си постилахме, вътре в България, в партията.
Аз помня и Конгреса от 2012 година. Помня Конгреса през 2014 година – след тежка изборна загуба. Помня и Конгреса през 2016 година – тогава различията вече не бяха само идейни, а дълбоко организационни, бяха и многоперсонални. Всеки от тези Конгреси не реши кризата. Всеки от тях я отложи във времето.
И докато ние водехме вътрешните си битки, нашата електорална база постепенно се свиваше - тихо, но трайно. Докато ние спорехме вътре, светът се променяше драматично бързо.
Глобалната финансова криза разклати неолибералния модел. Технологичната революция промени труда. Появиха се нови хора на труда – несигурни, дигитални, фрагментирани, без класическа защита.
Всички помните първия Майдан в Украйна. Помните санкциите между ЕС и Русия. Помните Брекзит – първия голям разлом в европейския проект. Помните пандемията – здравна, икономическа и социална катастрофа предизвика тя. Помните как центровете на власт се разместват – как едни отслабват, други се засилват. Този процес върви с пълна сила днес. Амбициите на Китай не са от вчера. Как разривът между ЕС, Русия и САЩ не се появи изведнъж.
А България? България е малка и отворена икономика, силно зависима от тези процеси.
И точно в този период БСП не успя да формулира нова визия за държавата.
Ние говорехме и продължаваме да говорим основно за социална политика – и това е правилно, защото тя е наша. Но социалната политика не може да съществува без работеща икономика. За да има модерна, адекватна социална държава, трябва да има икономическа визия, индустриална политика, развитие. И за съжаление, точно тук ние не бяхме достатъчно убедителни. И аз включвам себе си в тази критика.
В следващия период, включително по време на ръководството на Корнелия Нинова до 2024 г., БСП избра стратегия на остра конфронтация и още по-силно обезличи своя ляв профил. Разбира се - имаше мобилизация, имаше енергия срещу вечния враг ГЕРБ. Имаше моменти на висок изборен резултат.
Но тази острота не беше подкрепена от нова визия на БСП за държавата. Кои са новите хора на труда? Каква държава предлагаме като контрапункт на вихрещия се неолиберализъм? Къде виждаме ролята на държавата в икономиката? Къде е мястото на България в тези нови геополитически реалности? За съжаление видяхте, че резултатите не са добри.
Не че, не можем да им отговорим, не че нямаме силни експерти, експертни съвети, признати авторитети, идейни институти, които дават наистина качествен продукт. Не, ръководството на партията смяташе за второстепенно подреждането, изчистването на идейната база, на платформата, а след това извеждането на нова електорална енергия и стратегия.
Горните въпроси останаха без ясен, убедителен отговор. И през 2012, и през 2014, и през 2016 година казвахме: „нямаме време“, „трябва бързо решение“. Бързите решения донесоха временно затишие, но не донесоха устойчивост.
Днес чувам отново призиви за рязък завой. Опасността е да повторим същия модел – решителни жестове без дълбока промяна. Затова и се върнах толкова назад.
Тогавашните млади днес сме ние – днешните стари. И аз не искам да употребявам младите или да водя битки с тях – затова и заявих, че се оттеглям от листите, макар че съм заемал поста народен представител не повече от 7 години. Но имам едно притеснение – за разлом между динамиката на това ново поколение, което е нормално, но и натрупванията, различната подвижност на една над 100 годишна политическа машина.
Днешните млади търсят бърз пробив и бърза изява. В това няма нищо лошо. Но БСП е партия със структури, с тежест и най-вече партия с историческа памет.
Бързите маневри по върховете не означават бързо движение в структурите. Ние все още имаме какво да губим – твърдото, упорито и старо ядро. То не е шумно, не създава непрекъснато съдържание в социалните медии, но то отива да гласува. А ни предстоят не само парламентарни, но и президентски избори. Затова промяната трябва да бъде добре управлявана организационно. Това е начинът да запазим нашата електорална сърцевина. Промяната най-сетне трябва да бъде случена и идейно – с цялата аналитичност, ум и прецизност на интелектуалците, икономистите, социолозите, експертите в лявата общност. Искренно вярвам, че това най-сетне трябва да стане приоритет номер 1.
Аз имах огромна амбиция да вървя по този път, да събера интелектуалния потенциал в ляво, за съжаление обстоятелствата и времето не ми позволиха спокойствието, нужно за тази задълбочена и много аналитична работа.
Защото, когато поех преди около година отговорността, на момчето, което трябва да свърши тежката работа, БСП беше изправена пред риск от разпад, беше буквално във финансов срив със запорирани сметки, със запорирани имоти, с риск за загубим цялото си партийно имущество, с реална опасност дори да не успеем да се регистрираме за избори, а лявото бе нестабилно и бе загубило обединителен център. Моята визия, продиктувана от решенията на НС и на Конгреса беше:
– стабилизация – случи се, на вторите избори през 2024 г. с общи усилия успяхме да спрем срива, благодаря на нашите коалиционни партньори, с които бяхме рамо до рамо.
– решаване на финансовите проблеми – никой не усети, че бяхме в пропастта – в БСП не е прието да се говори за финансови проблеми открито. Имахме адекватна кампания, организирахме без проблем традиционния събор на Бузлуджа, подпомогнахме нашите структури, спасихме от фактически фалит нашия вестник “Дума”, който бе с огромни задължения и днес той продължава да бъде флагманът на левия печат в България, единствен при това.
– сваляне на градуса на вътрешната война – върнахме хора, които бяха изключени, низвергнати. Днес те демонстрират добра кондиция.
– решително влизане в лявото пространство като обединител - в лявата коалиция влязоха организации и личности, знакови за историята на БСП лица.
Моите действия не бяха зрелищни, опитвам се да бъдат ефективни и необходими за тези цели, които си поставихме преди една година.
Другарки и другари,
Успехът има множество бащи, а неуспехът винаги е сирак. Приписват фразата на Джон Кенеди. Използвам тази, защото не смея да употребявам в нашите вътрешни дебати другата, българската фраза „…ако загубя, губя само себе си“. Нейният автор е светиня и не сме достойни да се аргументираме с думите му.
Днес в тази зала, след участие в управлението, останахме шепа „сираци“. Голяма част от другарите, които преди година искаха участие във властта, подкрепиха с гласа си участие във властта, участваха във властта, сега са на другия полюс. На търсещите отговорност.
Но не на тях, а на членовете на нашата партия трябва да дам трудния отговор „Защо и как се озовахме точно в тази власт?“
Първо, вече споделяно: Влизането на БСП в управлението не беше плод на наивност, нито на властолюбие, които квалификации чувам в последно време, особено в телевизионните студиа. То беше осъзнат, труден и рисков избор, направен в условията на дълбока институционална криза, блокирана държава и изчерпана легитимност на политическия процес. В този момент БСП ОЛ прецени, че отговорността към обществото изисква не удобна опозиционност, а участие – за да бъдат защитени доходите, социалната сигурност и елементарната стабилност на държавата. В управлението БСП не влезе, за да се хареса, а за да наложи своите политики: социално ориентиран бюджет, защита на уязвимите групи, усилия за овладяване на инфлационния натиск, поддържане на публичните системи в условия на криза. Това не бяха символични жестове, а реални управленски действия, които щяха да бъдат абсолютно невъзможни, ако бяхме отстрани. Да не говоря, че рискувахме дясно ястребско правителство да поеме ръководството на страната.
Второ, много важно: Влизането в управление беше резултат от натрупано силно вътрешнопартийно настроение срещу яловата опозиционност и капсулацията, които постепенно изяждаха партията отвътре във всеки един аспект. Другарите от местните структури най-добре разбират за какво говоря. По места – в организации, структури и сред активните социалисти – все по-ясно се настояваше за смяна на стратегията: за поемане на реална отговорност, за участие във властта, за възможност БСП да реализира свои кадри и политики, защото усещането беше, че ако останем в удобната, но безплодна опозиционност, партията неминуемо щеше да продължи да се свива. И именно този глас надделя. Решението за участие във властта беше взето от колективния орган – Националния съвет, с ясно мнозинство, потвърдено и от делегатите на този състав на конгреса.
Ако не бяхме участвали, пак щеше да се озовем тук днес – на ръба, изправени пред парламентарни избори с нови играчи, които стъпват и в наша сфера. Защото за амбициите на Румен Радев не се говори от вчера, те бяха ясни още преди година. Няма нужда да бъдем изненадани. Това се очакваше и се знаеше, включително в нашата партия.
Аз няма да изброявам постиженията ни – това вече е направено и видно, и в документите, които имате. Но искам да ви кажа нещо неизречено. Това участие във властта даде шанс на не малко нови, млади лица от БСП да влязат в реално управление – те бяха част от депутатите ни, част от нашите кадри в министерствата, в агенции и в Областни структури. Те получиха реален опит и хъс и се справиха добре. Едно поколение в БСП, макар и в рамките на нашето малко представителство в законодателната и изпълнителната власт, ние често забравихме, че разполагахме с 19 народни представители, 5 министри, 11 заместник-министри. Това поколение получи шанса да има амбиции. Част от тези амбиции виждаме и днес в тази зала и в това няма нищо лошо.
Другият тежък въпрос – излизането от властта. БСП не излезе от властта поради собствена слабост или отказ от отговорност. Тя излезе, защото управлението постепенно се превърна в терен за решаване на чужди вътрешнопартийни и междупартийни конфликти, които напрактика блокираха вземането на решения и обезсмисляха самото участие точно в такъв тип управленски формат. Нещо повече, те видимо дразниха и настроиха обществото с откровената си невъздържаност. Когато държавата започне да бъде използвана като инструмент за уреждане на персонални сметки и партийни баланси, това изчерпва управлението. След изборите в Пазарджик процесът започна да става все по- явен.
БСП до край избра да е гласа на разума заради държавата. И затова казвам ясно и без заобикалки: това ръководство на БСП няма зависимости. Няма задкулисни договорки, няма скрити ангажименти, няма външни центрове на влияние. Единствената зависимост, която сме имали и имаме, е зависимостта от интереса на държавата и от смисъла да участваш във властта само тогава, когато можеш реално да служиш на хората и на каузата, за която съществува БСП. Дали сме свършили последното? Националният съвет даде висока оценка на работата на нашите министри, т.е. свършили сме го според оценката на нашия колективен орган. Но поиска Конгрес за избор на нов председател и приемане на нова платформа. Няма смисъл да коментирам това противоречие. Тук виждаме онзи рефлекс на БСП, за който говорих в началото – да се препозиционираме, бързо да се прегрупираме, за да се запазим. Как обаче ще пазим себе си, ако не пазим БСП…
Третият и най-важен въпрос. Накъде? Ясно е, че отиваме на избори, ясно е, че първото и най-важно условие за тези избори е пълната мобилизация. Още по-ясно е, че паралелно, макар и неофициално тече и кампания и за следващите важни избори – президентските. А при тях БСП има огромна отговорност – да е адекватна на потенциала, които носи днешният изпълняващ длъжността президент – Илияна Йотова. Защото това вече е личност с дълъг път в лявото, синтезирала в себе си корени, тежест, перспектива. И нашето поведение и решенията, които вземаме днес, в тази зала, трябва да са заредени с проекция как ще защитим потенциална силна лява кандидатура за президент.
Другарки и другари,
Днес правя крачка назад. Отстъпвам мястото на пръв сред равни, мястото, което ми дадохте да изпълнявам вашата колективната воля. Но не се оттеглям. Не напускам. Не се дистанцирам от отговорността.
Подавам своята оставка пред конгреса на партията, но не защото ви предавам, или се отричам от постигнатото! Напротив, аз се гордея с резултатите от тази една година, гордея се с всички вас, защото знам с колко труд и с колко безсънни нощи платихме за това днес нашата партия да бъде пример за държавническа мъдрост, пример за социална отговорност и смелост, в това число и пример за лична смелост! И аз ще защитавам тези постижения, независимо дали ще бъда председател, или редови член.
Подавам си оставката, защото няма да участвам в какъвто и да процес на разделение на БСП. Оставам – заради БСП. Оставам – заради онова твърдо ядро в партията, което не напусна и в най-тежките моменти. Оставам – заради хората по места, които продължават да носят червената идея не като пост, а като кауза. Оставам – защото вярвам, че БСП не е изчерпана, БСП просто е объркана. И обърканото ще се подреди, другарки и другари, когато има смисъл, а не когато се сменят лица.
Искам да го кажа ясно и отговорно: лидерският въпрос не е най-важният въпрос пред БСП днес. Най-важният въпрос е пътят.
Какъв път избираме? Път на бързи жестове или на дълбока промяна? Път на програмни промени, писани набързо, или на ясна визия за държавата, икономиката, мястото на труда, светът? Път на бърза смяна на единия партиен елит с друг и това ще се превърне в поредната турбуленция за структурите долу?
Ако не отговорим честно на този въпрос, никакъв нов председател няма да ни спаси. Ако му отговорим – БСП ще намери и своите лидери, и своето място, и своето бъдеще.
Аз няма да бъда пречка по този път. Но и няма да бъда безучастен наблюдател.
Оставам – за да помогна този път да бъде намерен. Оставам – защото вярвам, че БСП има бъдеще, ако има посока. И защото нашата партия е преживявала много повече от днешната криза. Не чрез противопоставяне. А чрез смисъл.
Благодаря ви! За мен беше чест!
